За Кръста

„ ... Във връзка с това уместно е да си спомним за мястото на кръста – този главен и висш символ на християнската вяра.

Този символ има две тясно свързани едно с друго значения. От една страна, това е кръста Христов, решаващото събитие, с което завършват земният живот и слуижение на Иисус Христос. Това е разказ за странната и страшна ненавист на хората към Този, Който е бил съсредоточил цялото Си учение върху заповедта за любов и цялата Си проповед – върху призива към самоотричане и жертва в името на тази любов. Пилат, римският прокуратор, при когото завели арестувания, пребит и оплют Христос, казва: „Този човек не е сторил никакво зло”. (Мат. 27:23)  Това обаче предизвиква още по-силен взрив. Тълпата крещи: „да бъде разпнат, да бъде разпнат!” И така кръста Христов – това е въпросът, обърнат към самата дълбочина на нашето съзнание: защо доброто предизвиква не само съпротива, но и ненавист?

...

Знаем, че Христос не са Го мъчили, разпъвали и ненавиждали някакви изверги, някакви нарочно, особено обсебени от злото хора. Не, в действителност те са били хора „като всички”.

...

Нима обаче на тази тълпа нейните вождове, учители и авторитети не са ѝ обяснили, че това е само един престъпник, който нарушава закона и обичаите, и затова – според закона (винаги е според закона, винаги е според съответния член от закона) – трябва да умре ... И така, всеки от участниците в това страшно дело е бил „по своему” прав, тъй като е имал оправдание. А всички заедно са убили Човека, Който „не е сторил никакво зло”.

И затова първото значение на кръста – това е неговият смисъл като съд над злото или още по-точно, над онова псевдодобро, в което на този свят вечно се преоблича злото и което обезпечава на злото неговата страшна победа на земята.

От тук пък идва и второто му значение. Зад кръста Христов е нашият, моят кръст – този, за който Христос е казал: „Нека носи кръста си всеки ден ...”. (Лука 9:23)  А това е изборът, пред който в онази нощ са били изправени всички: и Пилат, и войниците, и вождовете, и тълпата, и всеки отделен човек в тази тълпа. Това е изборът, който винаги, всеки ден е поставен пред всеки от нас. Външно погледнато, това може да бъде нещо, което да не ни се струва много важно, нещо, което да ни изглежда второстепенно. За съвестта обаче няма първостепенно и второстепенно. Има само правда и неправда, добро и зло. И да вземеш кръста си всеки ден – това не е просто да търпиш теготите, бремето на живота. Преди всичко това означава живот в съгласие със съвестта – живот в светлината на съда на съвестта.

...

Като изнасяме кръста, като му се покланяме и го целуваме, ние си спомняме какво представлява той. Какво ни говори и към какво ни призовава. Спомняме си за кръста като избор. За избор, от който зависи всичко в света и без който всичко в света става тържество на мрака и злото. Христос е казал: „За съд дойдох Аз на тоя свят”. (Йоан 9:39)  И пред този съд – пред съда на разпнатата любов, правда и добро – е изправен всеки от нас.”

Из проповед за Неделя Кръстопоклонна

Прот. Ал. Шмеман, „Неделни беседи и статии”,

Изд. „Комунитас”, София 2012 г.

Шмеман, Дневници

...

Понякога ми се струва, че всеки човек е призван да каже или направи едно, било то и най-малкото, но пък истинско дело – онова, което само той е призван да каже или направи. Животът ни обаче е така устроен, че ни намесват във всичко, и тогава губим самите себе си и онова, което е наше, и не изпълняваме призванието си. Човек трябва цял живот да си дава вид, че на практика от всичко разбира, всичко може и има какво да каже по всеки въпрос. И всичко е изкуствено, фалшиво, показно.

Сигурен съм например, че аз не съм призван към лично ръководство на хората. Не обичам нито „интимните” изповеди, нито каквито и да е било излияния от личен характер. Когато изповядвам, винаги имам чувството, че това не съм аз, а някой друг, и че всичко, което казвам, са само някакви безлични предписания, но съвсем не и онова, което трябва. А от свещеника очакват тъкмо такова лично ръководство, в негово лице виждат същината на свещенството. Вероятно много греша, но така и никога не видях около себе си, в Църквата, никаква особена полза от това духовно ръководство. Точно обратното, винаги виждах по-скоро вреди – едно снизходително отношение към егоцентризма, изтънчена духовна гордост (и от двете страни), едно свеждане на вярата до самия себе си, до собствените проблеми.

Самият аз пък винаги – още от дете – съм схващал същността на християнството не в смисъл, че то разрешава проблемите, а че ги премахва, че извежда човека в такова измерение, където тях ги няма. В измерението, в което те съществуват, те поради това и съществуват, защото са неразрешими. Ето защо и самото християнство винаги е проповед, т.е. явяване на онова другото, висшето измерение, на самата реалност, а не обясняване на тази реалност ...

Ще ми кажат: а страчеството, с което днес е толкова модерно да се занимаваш? Възможно е, и дори най-вероятно е точно така, то да е особено призвание в Църквата, което не съвпада със свещенството, с пастирството като такова. Но нали и това призвание – в случай че приемем сериозно всичко онова, което знаем за страчеството – не е в това интимно изповедничество, не е в обясненията и разрешенията на проблемите, а в същото това явяване на самата реалност. И поради това са толкова опасни псевдостраците, които така много се наплодиха в наши дни и чиято същност се свежда до духовно властолюбие. Към това псевдостарчество тласка всъщност самата система, която прави от всеки свещеник „духовник” и малък „старец”. В Православната църква вече почти няма монаси, които да не смятат за свой свещен дълг две години след подстрижението си да започнат да пишат за Иисусовата молитва, духовността и аскетизма, да обучават в „умното дѐлание” и т. н. Няма и свещеници, които да не се смятат за способни за пет минути да разрешат всички проблеми и да наставят в пътя на истината ...

Лично аз въобще бих отменил частната изповед освен в случаите, когато човек е извършил очевиден и конкретен грях и го изповядва, а не изповядва своите настроения, съмнения, униния и изкушения. Какво обаче да правим с всичките тези обичайни „състояния”? Убеден съм, че истинската проповед винаги (независимо от конкретния си повод) е едновременно отговор на тях, и тяхно изцеление. Защото тя винаги е проповед за Христос, а всичко това бива „отстранявано” само от Христос, от знанието за Него, от срещата с Него, от послушанието към Него, от любовта към Него. Ако пък проповедта не представлява всичко това, то тя въобще не е и необходима. И нейната сила е в това, че истинският проповедник обръща проповедта и към себе си – към собственото си униние, маловерие, топлохладност ... Какво обаче могат да добавят към всичко това разговорите?

Поразително е, че хората, „които се интересуват от духовен живот”, всъщност не обичат Христос и Евангелието. И това е съвсем разбираемо, тъй като там не се казва нищо за „духовния живот” – такъв, какъвто те го разбират и го обичат. Не помня къде точно четох, че именно за такава духовност се отнася притчата на Христос за очистената къща, напълнена от още по-лоши зли духове (Мат. 12: 43-45). Грешникът се кае и се обръща. Онзи пък, който е лъжедуховен, е осъден на гибел – именно в това е и хулата против Светия Дух. И колко страшно е всичко това! Усещам с цялата му сила, че една от главните опасности винаги и навсякъде е била псевдорелигията, псевдодуховността ... И въобще всичко онова, което е „псевдо” (псевдобогословието например ...).

...

Четвъртък, 27 септември 1973 г.

Шмеман, Дневници

ДВЕТЕ ЦАРСТВА (Откъс от книгата „От вода и Дух” )

Христос „ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници” (Откр. 1:6)  и в Него ние станахме „царствено свещенство” (1 Петр. 2:9). Въпросът е какво означава това за живота ни в Църквата, в света, в конкретния личен модус на съществуването ни?

Първият основен подтекст на идеята за царственост е този на сила и власт, но на такива сила и власт, които са дадени отгоре, от Бога, и които проявяват Неговата власт. В Стария Завет символът на божествения източник на властта е помазването, което провъзгласява царя за носител и изпълнител на Божията воля и власт. Чрез нея царят става благодетел на поданиците си, чийто живот му е поверен за защита, успех и победа, благоденствие и щастие. Но ако това разбиране и опит за царствеността е общо за всички „примитивни” общества и за всички монархии, уникалното откровение на Библията е, че преди да се е превърнала в конкретна „манна” за конкретни хора, царствеността е принадлежала на човека изобщо като изконно човешко призвание и достойнство. Бог дава на сътворения от Него човек царска власт; Той го сътворява по Свой образ, а това означава по образа на Царя на царете, на Онзи, Който има всяка сила и всяка власт. Това е първоначалната власт, дадена на човека: „...Пълнете земята и обладайте я, и господарувайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя и над всякакви животни, които пълзят по земята” (Бит. 1:28). Човекът е бил създаден като цар на творението; това е първична и същностна истина за човека, източник и основа на християнската духовност. Да бъде цар, да притежава дара на царстването, е част от самата човешка природа. Самият човек има произход свише, оттам той получава Божия образ и властта да превръща творението в онова, за което Сам Бог го е замислил.

Втората духовна истина за човека е, че той е паднал цар, загубил своята царственост. Вместо цар той се е превърнал в роб на творението, защото е отхвърлил властта, идеща отгоре, отхвърлил е помазването си. Отхвърлил силата свише, загубил качеството си на Божи помазаник, той не е вече благодетел на творението и вместо да го води към изпълнение на първоначалния му замисъл, иска да получава блага от него, да го присвоява и притежава за себе си. И тъй като нито той самият, нито творението имат живот в себе си извън Бога, падението довежда до възцаряване на смъртта. Човек се превръща в смъртен роб в едно царство на смъртта.

Оттук e и третата основна истина – изкуплението на човека като цар. В Христос – Изкупителя и Спасителя на света – човекът е възстановен в първоначалната си природа и следователно отново e въздигнат в царско достойнство. Често забравяме, че Христовата царска титла, която сам Той потвърждава при тържественото Си влизанe в Йерусалим, когато е приветстван като „Царя, Който идва в името Господне”; титлата, която приема, докато стои пред Пилат Понтийски – „Ти казваш, че съм цар” (Иоан 18:37), - е Неговата човешка, а не само божествена титла. Той е Цар и се открива като Цар, защото е Новият Адам, Съвършеният Човек, защото възстановява в Себе Си човешката природа в нейната неописуема слава и сила. Всичко това се открива, явява и изпълва в тайнството на Кръщението.

Ако християнският живот и духовност са преди всичко изпълнението в човека на дара, получен при Кръщението, то първата и най-съществена основа и измерение на това изпълнение започват именно тук, при възстановяването на човека като цар. Това означава, че тази духовност има преди всичко положителен, а не отрицателен характер. Тя извира от радостта, приемането и потвърждението, а не от страха, отхвърлянето и отрицанието.

Тази положителна духовност винаги е имала и все още има като своя сянка и противоположност дори в рамките на християнството една отрицателна духовност, чийто първоизточник е страхът и следователно отхвърлянето на Божието творение като човешко царство – дълбоко вкоренено отрицание на онтологичното качество „благо” в творението. Времето, в което живеем, е особено податливо на тази отрицателна духовност и причините за това са ясни. Уморен и останал без илюзии поради хаоса и объркването, породени от самия него, смазан от собствения си „прогрес”, ужасен от привидно тържествуващото зло в света, разочарован от всички теории и обяснения, обезличен и заробен от технологиите, човекът инстинктивно търси изход и спасение от безнадеждно покварения свят; търси духовно убежище – някаква „духовност”, която да го утвърди и оправдае в това отвращение и страх от света и в същото време да му даде сигурността и духовния комфорт, които търси. Оттук и огромното количество и удивителният успех на всички духовности, търсещи бягство от действителността – и християнски, и нехристиянски, – чийто общ и основен белег са отрицанието, апокалипсизмът, страхът и типичното манихейско отвращение от света.

Такава „духовност” дори когато приема християнски вид и се облича в християнска терминология в същността си не е християнска; тя е един вид предателство. Спасението никога не може да бъде бягство, чисто отрицание, задоволство от собствената праведност и оттегляне от покварения свят. Христос ни спасява, като възстановява природата ни – нещо, което неизбежно ни прави част от творението и ни призовава да бъдем негови царе. Той е Спасител на света, а не от света и спасява света, като ни прави отново такива, каквито сме. Но ако това е така, то първоначалният духовен акт, от който произтича цялата духовност, не се състои в отъждествяване на света със злото, на същността на нещата – с тяхното отклонение от тази същност и предателството спрямо нея, на пределната причина – с изкривените греховни последици; той не се състои и в простото разграничаване на доброто и злото, а именно в откриване на фундаменталното благо на всичко съществуващо и всичко живо, колкото и изкривено и подчинено на злото да е то в съществуването си.

„Цял свят лежи в злото” (1 Иоан 5:19), но светът не е зло. Ако първото духовно изкушение е това, да се отъждестви едното с другото, то християнската духовност започва с различаването. Явно е, че живеем в паднал и греховен свят. Струва ни се, че неговата поквара, страдания и жестокост, лукавство и лъжа, грях и престъпност, несправедливост и тирания не знаят граници. Отчаянието и отвращението като че ли не се нуждаят от оправдание и почти изглеждат като отличителни белези на мъдрост и нравствена благопристойност. Но въпреки това първият плод на възстановеното царско достойнство в нас е, че не само можем, но в духовен смисъл трябва още тук, в този греховен свят да се възрадваме в неговото изначално благо и да превърнем тази радост, тази благодарност, това знание за творението като благо в същностна основа на живота ни. Независимо от всички отклонения, от всички несъвършенства, от всяко зло ние можем да усещаме изначалната природа и назначение на човека и на всичко съществуващо, дадено на човека като негово царство. Човекът злоупотребява с това назначение и в тази страшна злоупотреба осакатява сам себе си и света, но само по себе си това назначение е добро. В отношението си със света, природата и другите хора човекът злоупотребява с властта си, но сама по себе си тази власт е добро. Злоупотребата с творческата енергия в изкуствата, науката, в целия живот води човека до мрачни и демонични безизходици, но самата творческа енергия, човешката нужда от красота и знание, от смисъл и самореализация е добро. Човекът утолява духовната си жажда и засища духовния си глад с отрови и лъжи, но самите жажда и глад са добро. Той служи на идоли, но нуждата от служение е добро. Той дава погрешни имена на нещата и неправилно интерпретира реалността, но дарбата да дава имена и да разбира е добро. Дори страстите му, които в края на краищата разрушават самия него и живота му, са само изопачени, неправилно употребени и насочени дарове на власт и сила. Така, осакатен и деформиран, наранен и поробен, сляп и глух, човекът се превръща в абдикиралия цар на творението, все още обект на безкрайната Божия любов и уважение. Да видим това, да го усетим, да му се зарадваме, без да преставаме да оплакваме падението, да благодарим – това е дълбинен акт на истинска християнска духовност, на обновения живот в нас.

Следващият въпрос, след като сме установили този факт, е какво да правим по-нататък? Как да проявим нашата царственост? Този въпрос ни отвежда към другото измерение или по-скоро към самата дълбина на тайнството Кръщение, към централното място на Христовия Кръст.

В тайнството Кръщение нашето царствено достойнство се възстановява и това става на Кръста на Разпнатия Цар. В края на историята на спасението Христос ни завещава царство (ср. Лук. 22:29), обявено за Царство „не от този свят”, за Царство на „бъдещия век”.

Когато се сблъсква с основния парадокс на царственото достойнство на Христос и следователно с нашето собствено ново царствено достойнство в Него, християнската духовност рискува да изпадне в две взаимноизключващи се ограничителни тълкувания: свеждане на това царствено достойнство само до този свят или единствено до Царството на бъдещия век. Някои с радост биха се подписали под всичко, казано дотук, относно царственото, положителното и космическото съдържание на християнската духовност, но биха направили извода, че основната й насоченост е към света, към възможността, дадена на човека да води света към осъществяване на Божието Царство в него. Други биха настоявали на отвъдността на възвестеното и обещаното в Евангелието Царство и биха отхвърлили като изкушение всяка духовност, водеща към вмешателство и активност. Такива хора построяват здрава стена между духовното и материалното. Две виждания, два пътя, две духовности, които всъщност водят към две напълно различни разбирания за самата Църква и за християнския живот.

Кръстът на Христос разкрива и двата подхода като ограничаващи тълкувания, защото в края на краищата и двата съдържат в себе си отхвърляне на Кръста и обезсилването му по думите на св. Ап. Павел (ср. 1 Кор. 1 :17). И наистина, ако в Христос съм възстановен в царско достойнство, а завещаното ми Царство не е от „този свят”, въпросът, от който зависи целият ми живот на християнин, е как да съчетая тези две реалности, тези две положения, които се отнасят с еднаква сила и към монаха, живеещ в пустинята, и към християнина, живеещ в света и отдал се на светско призвание? Как да обичам света, създаден и възлюбен от Бога, и в същото време да приема апостолското наставление: „Не обичайте света, нито което е в света” (1 Иоан 2:15)? Как да утвърждавам Христовото господство над всичко съществуващо и в същото време да възлагам цялата си вяра, надежда и любов на бъдещото царство? Как да приема царското си достойнство и в същото време да умра за света, като скрия живота си „с Христос в Бога” (Кол. 3:3)?

Царствеността на Христос и нашата нова царственост в Него не само не могат да бъдат разбрани и приети извън тайната на Кръста, но именно Кръстът и само Кръстът остава завинаги единственият истински символ, едновременно и явяване, и дар на тази царственост; откриването на нейната сила и предаването на тази власт на нас. Единствено тайната на Кръста съединява двете посочени по-горе положения, които не могат да бъдат примирени на нивото на човешката логика: това за човека и царското му призвание в Божието творение и това за Царството „не от този свят”. Тайната на Кръста ги съединява, защото разкрива Кръста като начин на живот, като непобедима и непостижима божествена сила, която превръща вярата в живот, а живота в царуване.

Как става това? На първо място Кръстът ни открива този свят като паднал и неговото падение и сквернота се състоят в отхвърлянето на Бога и Неговата царственост, в отхвърлянето на истинския живот, даден на света при сътворението. В разпъването на Христос този свят изцяло се разкрива и явява окончателния си смисъл.

Голгота е уникално събитие, именно защото е решителен и всеобемащ израз (всъщност изпълнение) на отхвърлянето на Бога от човека, което според Свещеното Писание е започнало още в рая и е превърнало сътворения от Бога свят в „този свят” – царство на греха, тлението и смъртта; което е превърнало беззаконното отхвърляне на Бога във фундаментален закон на съществуването на „този свят”. Кръстът разкрива всеки грях, извършен от началото до края на света, във всички времена, на всички места, от всички хора, независимо дали са живели преди или след Христос, дали са вярвали в Него, или не, – като отхвърляне на Бога, приемане и предаване на реалността на злото, чиято пределна проява е отхвърлянето и разпъването на Христос. По думите на св. Ап. Павел тези, които след Разпятието са отпаднали от Христос, „повторно разпъват в себе си Сина Божи” (Евр. 6:6).

Второто измерение на тайната на Кръста е, че като пределно откровение за „този свят” и неговата сквернота Кръстът се явява и решително окончателно осъждане, защото да изявиш и откриеш злото в качеството му именно на Зло, означава да го осъдиш. Като открива „този свят” като отхвърляне на Бога и следователно като грях, като го открива като отхвърляне на Живота и следователно като смърт, Кръстът го осъжда, защото грехът не може да бъде поправен, смъртта не може да бъде изкупена. Този свят е осъден, защото чрез Кръста той сам се осъжда; разкрива се като задънена улица – безперспективен, неможещ да предложи за принцип на живота нищо освен абсурда на смъртта. Така Кръстът разкрива и изявява на света неговия край и неговата смърт.

Тук навлизаме в третото, радостното и славното измерение на тайната на Кръста. Като разкрива „този свят” като грях и смърт, като го осъжда да умре, Кръстът се превръща в Спасение за света и възвестяване на Божието Царство. Той спасява света, като го освобождава от „този свят”, като открива, че последният не е същност и естество на света, а просто негов „образ”, начин на съществуване, който е „преходен” (1 Кор. 7:31), и тази преходност е вече възвестена на Кръста. Той възвестява Царството Божие и разкрива, че то не е друг свят, друго творение, което идва да замени нашето, а е същото творение, но освободено от „княза на този свят”, възстановено в истинската си природа и за окончателната си съдба, когато Бог ще бъде „всичко у всички” (1 Кор. 15:28).

Вече можем да разберем защо в християнската вяра Кръстът е истинската епифания (явление) на Христовата прослава и възцаряване.

Като отхвърля Христос, светът открива пределната си поквара, открива се като зло. Като Го отстранява от пътя си в смъртта, той привидно тържествува, но именно тук е победен истинно и окончателно. Докато Христос стои пред Своите съдии, когато Го осъждат, осмиват, обиждат и приковават на Кръста, докато страда и умира, всъщност Той и единствено Той тържествува победно. Неговото покорство, любов и всеопрощение побеждават „този свят” и от дълбините на привидното Му поражение чуваме първото Му изповядване като Цар – в Пилатовия надпис на Кръста, в плача на умиращия разбойник, в думите на стотника: „Наистина този Човек е Син Божи.”

После идва Велика събота, ден на привидната победа на смъртта и отново на радикалното й поражение от Христос. Тъй като смъртта (основният закон на „този свят”) привидно „поглъща” Христос и сякаш постига вселенско господство, самата тя е „погълната с победа” (1 Кор. 15:54), защото Този, Който доброволно се е предал на смъртта, няма в Себе Си смърт и следователно я разрушава отвътре с онзи Живот и онази Любов, които са „смърт на смъртта”.

Когато на третия ден Бог Го възкресява от мъртвите, животът Му, над който „смъртта няма вече власт”, изявява присъствието на Божието Царство сред нас. Това е същността на пасхалната радост – Царството, което не е от този свят, е открито в този свят, явено е, възвестено е като нов живот. Нашият свят от този миг до окончателното си съединение с Бога е огласен от призива: „Радвайте се!”

Кръстът, понеже възцарява Христос, ни се открива като единствения път към собственото ни възцаряване с Него, към възстановяването в нас на царското достойнство.

Свети апостол Павел е дал съвършено описание на този път: ”А мене да ми не дава Господ да се хваля освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат и аз за света” (Гал. 6:14).

Да разпнеш себе си за света, означава преди всичко да имаш в Кръста единствения критерий за всичко в този свят, окончателната мяра за целия си живот и всяко свое действие. Това, от друга страна, означава отхвърлянето на света в качеството му на „този свят”, тоест на робството на човека спрямо греха и смъртта, на света като „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска”. Христос откри от Кръста тлението и сквернотата на света в качеството му на „този свят” и това остава като вечна присъда и осъждане. Светът е осъден не в името на и заради някой друг свят, а заради собствената си истинска същност и призвание, които също са открити от Кръста в любовта и покорството на Сина Човешки. Като открива себеосъждането и края на „този свят”, Кръстът в същото време прави възможно истинското приемане на света като Божие творение, като обект на безпределната Божия любов и грижа. Това е смисълът на разпъването на света за себе си.

Светът не може да бъде спасен от идеи и учения. Той погива или се спасява във всеки човек поотделно. И това спасение става всеки път, когато човек приеме Кръста като свое собствено разпятие за света.

„За мене светът е разпнат и аз за света” – това е истинско описание и определение на царствеността ни, възстановена в царското ни помазване, дарена ни от Светия Дух.

Новата, истински царска власт, дадена на човека от Христос, е властта да преодолее преходността на този свят, неговите естествени граници и затворени хоризонти; отново да направи света божествен, а не Бога световен. Това е властта непрестанно да се отхвърля светът като край в себе си, като ценност в себе си, като красота или смисъл в себе си; властта светът непрекъснато да се пресътворява като възхождане към Бога. Защото грехът се състои не просто в погрешното използване на тази власт, не в частичните й изкривявания и несъвършенства, а именно в това, че човекът обиква света заради него самия и превръща дори Бога в слуга на света. Не е достатъчно да вярваш в Бога и да правиш света „религиозен”. Истинската вяра в Бога и истинската религия се състоят в тайнствено дълбинната, но твърда увереност, че Царството Божие – обект на цялата ни пределна жажда, надежда и любов – е, винаги е било и винаги ще бъде „не от този свят”, а от онази Отвъдност, която единствено може да придаде смисъл и ценност на всичко в света.

Само след като човек вкуси от Царството, всичко в този свят може да стане отново знак, обещание, жажда и глад за Бога. Само когато потърсим първо Божието Царство, започваме да се радваме на света и да имаме истинска власт над него. Едва тогава нещата стават отново чисти, погледът и знанието ни за тях стават ясни, а ползването им е благо. Независимо какво е нашето назначение, призвание, занятие – славно или неизвестно, значително или незначително по стандартите на „този свят”, - то придобива смисъл, превръща се в радост, защото започваме да го възприемаме и изживяваме не в самото него, а в Бога като знак на Неговото Царство. „Защото всичко е ваше: ...било свят или живот, или смърт, било сегашно или бъдно, всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божи” (1 Кор. 3:21-23).

---------------------------------------

Шмеман, А. От вода и Дух. Превод П. Сивов. С., Омофор, 2005.
Източник: http://prozoretz.bg/

ЦВЕТНИЦА

Общее воскресение прежде Твоея страсти уверяя, 
из мертвых воздвигл еси Лазаря, Христе Боже. 
Темже и мы, яко отроцы победы знамения носяще, 
Тебе победителю смерти вопием: 
осанна в вышних, благословен Грядый во имя Господне.

За да увериш в общото възкресение, 
преди Твоите страдания от мъртвите въздигна Лазаря, Христе Боже. 
Затова и ние, които носим като децата знамената на победата, 
на Тебе, Победителя на смъртта, викаме:
Осанна във висините! Благословен е, Който иде в името Господне!

   В Църквата Великият пост завършва с лъчезарни и празнични дни или по-добре да се каже с един двуединен, двудневен празник. Това са Лазарова събота, т.е. денят, когато си спомняме как Христос възкресява Своя умрял приятел Лазар, и Цветница или Връбниц – когато празнуваме тържественото влизане на Христос в Йерусалим шест дни преди предаването Му на страдания и кръстна смърт. Точно преди да встъпим в тъгата и мрака на дните на страданията, преди още веднъж да станем свидетели на Христовите страдания, Църквата ни показва истинският смисъл на доброволната жертва на Христос, на Неговата спасителна смърт.

   Когато Лазар умира, Христос е далече от Йерусалим и едва четири дни по-късно пристига във Витания и се среща със сестрите на Лазар, Марта и Мария, и с плачещите и скърбящи негови приятели. За тази среща се разказва подробно в Евангелието според Йоан. Отначало е разговорът с Марта и Мария. И двете говорят на Христос: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми ... „. А Той отговаря: „Брат ти ще възкръсне!”. И все пак, въпреки този отговор, когато вижда плачещите сестри и пристигналите с тях плачещи юдеи, Той „разтъжи се духом, смути се ... „. И ети че Сам Той отива до гроба и плаче, а обкръжавщите Го казват: вижте колко много го е обичал. Христос заповядва да отместят лежащият върху гроба камък. И когато отместват камъка, Той, по думите на евнагелиста, „извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа ... „.

   В какво е смисълът на това събитие, което така светло, така радостно и победно празнува Църквата на Лазарова събота? Как да съвместим тъгата, сълзите на Христос с тази сила да възкресява мъртвия? С цялото последование на празника Църквата отговаря на този въпрос така: Христос плаче, защото в смъртта на Своя приятел Той съзерцава тържеството на смъртта в света – смъртта, която Бог не е сътворил, но която се е възцарила и господства в света, отравяйки живота и претворявайки го в безмислено редуване на дни, неуморно устремили се към пропастта.

И ето я заповедта: „Лазаре, излез вън!”. Ето го чудото на тържествуващата над смъртта любов, ето го предизвикателството към смъртта, обявяването на война на смъртта от страна на Христос, потвърждението, че тя разрушена, че трябва да бъде умъртвена самата смърт. И за да разруши смъртта и нейния мрак, Самият Христос, а това означава Самият Бог, Самата Любов, Самият Живот, слиза в гроба, за да се срещне с нея лице в лице, да я разруши и да ни дарува вечния живот, за който ни е създал Бог. На следващият ден пък Христос влиза в Йерусалим. Влиза обаче не така, както често е влизал по-рано – неразпознат, неизвестен, непризнат. Не – този път Той, Който никога не е искал нито власт, нито слава, сякаш Сам подготвя Своето тържество. Заповядва на учениците Си да доведат младо осле, сяда на него и влиза в града, предшестван от тълпата, от децата с палмови клонки в ръце. И тази тълпа, тези деца Го приветстват с древното приветствие, с което се обръщали към царя: „Осанна! Благословен Идещият в име Господне! Осанна във висините! И ... цял град се потресе ...” – пише евангелистът. Какво обаче означава всичко това – тази тълпа, тези палмови клонки? И защо всяка година ние си спомняме за това събитие с такава радост – сякаш самите ние стоим на улицата в светия град и чакаме, и посрещаме, и ликуваме, и повтаряме все същите слова, все същото това вечно „Осанна”? Това означава, че макар и само в един, отдалечен от всички нас град Христос е бил Цар, че е царувал, че е бил признат от народа като Цар! Да, Той е учел за Царство Божие, за Своето бъдещо възцаряване. В този ден обаче, шест дни преди Пасха, Той е показал Своето Царство на земята, открил го е на хората, призовал ги е, а заедно с тях и всички нас, да станат граждани на това Царство Христово, поданици на Този смирен Цар – на Царят без земна власт и без земно могъщество, но всесилен чрез любовта.

   Ние живеем в света, в държави, отрекли се от Бога, заето само със самите себе си, треперещи за своята власт, могъщество и победи. И почти няма в този свят място за Божията любов, за Божията светлина, за Божията радост. Ето обаче в този единствен ден от годината, когато стоим в препълнените храмове и издигаме върбови клонки, когато отново гърми това царско Осанна – в този ден ние казваме и на себе си, и на света, и свидетелстваме: не, не е умряло, не е загинало, не е изчезнало от лицето на земята това Царство Христово, което така ярко е засияло в този ден в Йерусалим. Казваме и на Бога: Ти си единственият Господ, Ти си нашият единствен Цар и ние знаем, и вярваме, и твърдим, че то – това Царство на Твоята любов, на Твоята победа над греха, над злото и смъртта – ще победи и че никой няма да отнеме от нас радостта от тази вяра. Нека хората възлагат всичките си надежди на силата и насилието, нека вярват само в оръжията, в затворите и в страха. Нека измъчват другите хора. Но не – това царство на насилието, на злото и лъжата няма да устои. То ще рухне, както са рухнали и всички предишни царства, както са изчезнали и всички предишни властители. Твоето Царство обаче, Господи, ще пребъде. И ще настане време, когато с Твоята любов Ти ще изтриеш всяка сълза от нашите очи, ще разтвориш в Твоята радост всяка мъка и ще озариш със светлината на вечността създадения от Тебе свят.

   В деня на Цветница ние знаем, че след това Свое тържество Христос започва възхождането Си към страданието и към смъртта. Но светлината, пламнала в този ден, ще осветява и този бездънен мрак. Знаем, че след кръста и смъртта ще изгрее зарята на неизречената пасхална радост. Ето ги смисъла и силата на тези удивителни дни – на дните, когато завършвайки поста, ние се готвим да последваме Христос в Неговите доброволни страдания, в Неговото победно снизхождение в смъртта, в пресалвното Му Възкресение в третия ден.

Протоерей Александър Шмеман „Неделни беседи и статии“

Издава Фондация „Комунитас“

превод Борис Маринов

НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

От незапомнени времена в събота на третата седмица от Великият пост насред храма се изнася кръст и цялата следваща, четвърта седмица от поста носи названието Кръстопоклонна. Ние знаем, че Великият пост е подготовка към Страстната седмица, когато Църквата спомня страданията, разпятието и кръстната смърт на Иисус Христос. По този начин изнасянето на кръста ни напомня за целта на нашия собствен усилен, вглъбен религиозен живот в тези великопостни дни. Във връзка с това е уместно да си спомним за мястото на кръста – на този главен и висш символ на християнската вяра.

Този символ има две тясно свързани едно с друго значения. От една страна, това е кръстът Христов, решаващото събитие, с което завършват земният живот и служение на Иисус Христос. Това е разказ за странната и страшна ненавист на хората към Този, Който е бил съсредоточил цялото Си учение върху заповедта за любовта и цялата Си проповед – върху призива към самоотричане и жертва в името на тази любов. Пилат, римският прокуратор, при когото завели арестувания, пребит и оплют Христос, казва: „Този човек не е сторил никакво зло”. Това обаче предизвиква още по-силен взрив. Тълпата крещи: „да бъде разпнат, да бъде разпнат”. И така, кръстът Христов – това е въпрос, обърнат към самата дълбочина на нашето съзнание: защо доброто предизвиква не само съпротива, но и ненавист? Защо в света то винаги бива разпъвано? Обикновено ние избягваме отговора на този въпрос, прехвърляйки вината върху някого другиго. Та нали ако ние, ако самият аз бях там в тази страшна нощ, аз не бих постъпил както всички останали. Уви обаче някъде в дълбочините на съвестта си ние знаем, че това не е така. Знаем, че Христос не са Го мъчили, разпъвали и ненавиждали някакви изверги, някакви нарочно, особено обсебени от злото хора. Не, в действителност те са били хора „като всички”. Пилат даже се е опитал да защити Иисус, да уговори тълпата. Той дори предложил на тълпата по случай празника да пусне Христос на свобода. Пред лицето на тълпата той си умил ръцете, показвайки по този начин, че сам не е съгласен с това убийство. С няколко щрихи Евангелието рисува пред нас този окаян Пилат – неговия страх, неговата чиновническа съвест, неговия плашлив отказ да постъпи според съвестта си.

Нима обаче същото не се извършва и в нашия, и в заобикалящия ни живот? Нима това не е най-обичайната, най-типичната от всички истории? Нима Пилат не присъства във всеки от нас през цялото време? Нима, когато идва часа да кажем по най-решителен, най-необратим начин не  на неправдата, на несправедливостта, на злото и ненавистта, ние не се предаваме на тази съблазън – „да си умием ръцете”? След Пилат идват римските войници. Нали обаче и те могат да кажат в своя защита: ние само изпълняваме заповедта на началството. Беше ни казано да „обезвредим” някакъв бродяга, създаващ вълнения и безпорядък. Какво толкова има да се обсъжда тук? След Пилат и войниците идва тълпата, т.е. всички онези, които само шест дни по-рано са посрещали възторжено идващият в Йерусалим Христос и са викали: „Осанна ... „ . А ето че сега крещят: „Разпни Го!”. Нима обаче на тази тълпа нейните вождове, учители и авторитети не са и обяснили, че това е само един престъпник, който нарушава закона и обичаите, и затова – според закона (винаги е според закона, винаги е според съответният член от закона) – трябва да умре ... . И така. Всеки от участниците в това страшно дело е бил „по своему” прав, тъй като е имал оправдание. А всички заедно са убили Човека, Който „не е сторил никакво зло”.

И затова първото значение на кръста – това е неговият смисъл като съд над злото или още по-точно, над онова псевдодобро, в което на този свят вечно се преоблича злото и което обезпечава на злото неговата страшна победа на земята.

Оттук идва и второто му значение. Зад кръста Христов е нашият, моят кръст – този, за който Христос е казал: „Нека носи кръста си всеки ден ... „ . А това е изборът, пред който в онази нощ са били изправени всички: и Пилат, и войниците, и вождовете, и тълпата, и всеки отделен човек в тази тълпа. Това е изборът, който винаги, всеки ден е поставен пред всеки от нас. Външно погледнато, това може да бъде нещо, което да не ни се струва много важно, нещо което да ни изглежда второстепенно. За съвестта обаче няма първостепенно и второстепенно. Има само правда и неправд, добро и зло. И да взимаш кръста си всеки ден – това не е просто да търпиш теготите, бремето на живота. Преди всичко това означава живот в съгласие със съвестта – живот в светлината на съда на съвестта.

Ето и сега – пред очите на целия свят вземат човек, който „не е сторил никакво зло”, и го мъчат, и го бият, и го хвърлят в затвора или пък го изпращат на заточение. И всичко това – според закона, всичко това се извършва по силата на послушанието и на дисциплината, всичко е в името на порядъка и благото на останалите. И колко пилатовци си измиват ръцете, колко войници бързат да изпълнят войнската дисциплина и колко много хора послушно, раболепно насърчават или в най-добрият случай мълчаливо наблюдават това тържество на злото.

Когато изнасяме кръста, когато му се покланяме и го целуваме, ние си спомняме какво представлява той. Какво ни говори и към какво ни призовава. Спомняме си за кръста като за избор. За избор, от който зависи всичко в света и без който всичко в света става тържество на мрака и злото. Христос е казал: „За съд дойдох Аз на тоя свят”. И пред тоя съд – пред съда на разпнатата любов, правда и добро – е изправен всеки от нас.

Протоерей Александър Шмеман „Неделни беседи и статии“

Издава Фондация „Комунитас“

превод Борис Маринов

Из "СРЕТЕНИЕ" проповед от о. Ал. Шмеман

 ... Какво може да бъде по-радостно на този свят от срещата, от „сретението“ с този, когото обичаш? И наистина, живота е очакване. Тогава обаче не е ли срещата символ на високото и прекрасно очакване, на целият дълъг човешки живот? Този старец, който цял живот е очаквал такава светлина, която да озари всички, такава радост, която да би изпълнила всичко със себе си?

И колко е удивително, колко неизказано хубаво е това, че светлината и радостта, че отговорът са били дадени на стареца Симон чрез Младенеца.

Когато си представяме тези треперещи старчески ръце, приемащи с любов и внимание Четиридесетдневния, очите устремени към малкото същество и заливащата всичко похвала: „ ... Сега вече можеш да ме отпуснеш с мир. Аз видях, държах в ръцете си, прегръщах Този, Който съдържа в Себе Си самият смисъл на живота“. А той чакал. Чакал е през целия си дълъг живот. И не означава ли това, че е мислил, че се е молил, че се е вглъбявал в това очакване, така че накрая целият му живот да се превърне в едно навечерие на радостната среща.

И не е ли време да попитаме и самите себе си: а какво чакам аз? Какво е онова, за което все по-силно ми напомня сърцето? Преобразява ли се постепенно моят живот в очакване на срещата с главното? Това е въпросът на Сретението. Тук човешкият живот е представен като прекрасно съзерцаване на душата – все повече и повече свободна, все по-дълбока, все по-очистена от дребното, от суетното, от случайното. Тук самото стареене, самото чезнене, земният дял на всеки от нас са показани толкова просто и убедително – като ръст и като подем до онзи последен миг, когато от цялата си душа, в пълнотата на благодарността казвам: „Сега отпускаш“. Видях светлината, пронизваща света. Видях Младенеца, Който носи в света толкова много Божествена любов, Който отдава Себе Си за мен. Няма страх, нито неизвестност. Има само мир, благодарност и любов.

Ето какво донася със себе си празникът на Господнето Сретение – празникът на срещата на душата с Любовта, на срещата с Този, Който ми е дал живота, и силата да преобразявам този живот в очакване.

Протоерей Александър Шмеман  „Неделни беседи и статии“

Издава Фондация „Комунитас“

превод Борис Маринов

... ВЯРВАМ ...

"Много хора се обръщат към Бога в страха си, в нещастието си, в страданието си ... Още повече са хората, които вярват не толкова в Бога, колкото ... в религията. На тях просто им е добре, уютно и успокояващо в храма ... Тук всичко е красиво, дълбоко, тайнствено - за разлика от уродливия и зъл всекидневен свят. ... Религиозността дава добри и чисти "преживявания", помага да се живее. Но все пак както религията, така и животът са тук сами за себе си. Накрая, има и една трета категория хора - тези, които смятат, че религията е полезна и необходима на човешкото общество, на нацията, на семейството, на децата ... за поддържане на честността и морала - хора, които свеждат религията до принасяната от нея полза. ... Религията като помощ и утешение. Религията - като удоволствие от свещеното и възвишеното. Религията - като полза. Ще отбележа, че във всичко това има по нещо вярно. Все пак обаче, сведена само до това религията не е тази вяра, за която в зората на християнството апостол Павел е казал: " А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда" ... А ето че според апостол Павел вярата е знание за онова, среща с онова, което човекът, вероятно и без сам да го знае, очаква; тя е стремеж и жажда, които са именно неговият живот . Да не бяха тази жажда и това очакване, нямаше да има среща. Да го нямаше това, което човекът очаква, нямаше да го има у него и това очакване. И в тази среща невидимото се превръща в увереност, т.е. в притежание и реалност. ... Това означава, че вярата е среща, действителна среща на нещо най-дълбоко в човека, на едно присъщо му очакване на онова, към което това очакване е насочено, дори и самият човек да не го познава. За тази среща, за тази "представа на онова, за което се надяваме" и това "разкриване на онова, що се не вижда", най-добре от всички е казал бл. Августин: " Че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Теб покой"."

Протоерей Александър Шмеман „Неделни беседи и статии“

Издава Фондация „Комунитас“

превод Борис Маринов

НЕДЕЛЯ НА ПРОШКАТА

На битово ниво последният ден преди Великия пост винаги се е наричала Неделя на прошката. На този ден в храма се четат думите на Христос: „ Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви “. Вечерта пък, в самото навечерие на поста, в храмовете се извършва взаимното опрощение, така че да встъпим в поста, в периода на очистване, задълбочаване и освещаване на живота ни примирени един с друг.

Съвестта е тази тайствена дълбочина на съзнанието ни, от която до нас достигат и разкаянието, и страстното желание за очистване, възраждане и поправяне. И именно разкаянието, този глас на съвестта, ни довежда като първа стъпка по пътя към очистването, към желанието да простим и да бъдем простени – до тази неделя „на прошката“. Но защо?

Защо точно прошката и жаждата да бъдеш простен с такава очевидност влизат в нас едновременно с пробуждането на съвестта – като първо нейно изискване, обърнато към нас? Затова, разбира се, защото точно съвестта ни показва самата същност на злото и неправдата – като разделение, като вина пред другите. Чрез устата на стареца Зосима Достоевски е казал: „Всеки е виновен пред всички – за всички и във всичко ... „. На пръв поглед тези думи могат да ни се струват не само като нетърпимо преувеличение, но и просто като абсурд.

Че в какво точно ще съм виновен аз пред другите? - някак обидено и надменно ще запитат нашият разум и нашето „външно“ съзнание. Що се отнася до „морала“, той е възможно да се съгласи да призне, че да – в това-онова все пред някого действително съм се провинил, но – веднага ще добави успокоително – нима може да се живее без това?

Да оставим разума с неговите недоумения, да оставим дори и морала с неговите обяснения и оправдания и да послушаме съвестта – там дълбоко, дълбоко вътре в нас, където един тих, но така твърд и безпощаден глас ни говори: виновен си. В какво е тази вина? Не, тя не е в едните обиди и кавги, които, изглежда наистина са неизбежни. Не е и в повърхностните пререкания, нито в дребните раздразнения. Не, тази изведнъж станала така очевидна за мен вина е в друго – тя е в самия ми живот, който от край до край е пронизан от себелюбие, а това означава, че е съсредоточен върху мен самия, а това пък означава, че е отделен от „другия“, от „другите“, които за мен са се превърнали само в средство. Дори когато обичаме, тази любов е отвътре отровена и осакатена от „аз“-а ни, тъй като и в любовта сме искали любимия единствено за себе си. И съвестта, само тя е тази, която изведнъж с безпощадна яснота ни показва целия свят като борба на всеки с всички, като постоянна „самозащита“ и затова „нападение“, като арена на животинска борба на всеки за оживяване. Ние си мислим, че враждуващите, ненавиждащите, проливащите кръв – това все са другите. Държави, народи, правителства. Но само да погледнам себе си и веднага ще намерим първоизточника на това разделение, на тази борба на всеки с всички, в която преминава и в която изтича целият ни живот. Едва след като усетим, едва след като осъзнаем това, ние започваме да чуваме с вътрешния си слух истината в думите на Достоевски: „Всеки е виновен пред всички – за всички и във всичко“. Както и истината в едни други думи, казани от св.Серафим Саровски още преди Достоевски: „Спаси себе си и хиляди около тебе ще се спасят ... „.

Спаси себе си! Това обаче означава – спаси се преди всичко от онова изначално поробване от разделението, от тази вътрешна отдалеченост от живота, от хората, от знайното или незнайно състояние на борба, в което живеем.

Прости и ще бъдеш простен! Та нали тъкмо в това се заключава и обръщането от разделението към единството, от враждата към любовта, от отделеността към съединението. Защото да простиш не е толкова просто. Както ние често казваме: „да престанеш да обръщаш внимание“ на недостатъците на другите или още по-лошо - „да махнеш с ръка“ по отношение на другите. Това ли не е равнодушие, това ли не е презрение, това ли не е цинизъм. Да прости и да бъде простен може само този, който изведнъж с цялата си сила е осъзнал ужаса от отсъствието на любов в света, цялата бездънна печал на това самотничество, на което – в себеутвърждаването си и в себелюбието си – се е обрекъл човекът. Всичко това се изразява, всичко това звучи в молитвата, с която Църквата се обръща в Неделя на прошката: „ Не отвръщай лицето Си от Твоето чедо, защото скърбя ...“.

Ето я нея – тази светла печал, чрез която единствено стигаме накрая и до корена, и до същността, и до силата на злото: този студ в сърцето, това пресъхване на любовта, това тържество в света на самотното и обречено на самота себеутвърждаване. Молба за прошка, жажда да бъдеш простен ... Както малко дете, което, провинило се пред майка си, тъгува за изгубения рай и любов, така и всеки от нас разбира, че с това обръщане на душата, със смекчаването на сърцето, с тази жажда за примирение вътре в нас започва и разрушаването на злото. И затова колкото и да е далеч да е всичко това от нашия хладен и жесток живот, в който натрапеният ни със сила „колектив“ не преодолява, а увеличава самотата на всеки, колкото и чуждо да би било всичко това на самия дух на времето ни, само тук – в силата на съвестта, в жаждата за опрощение и в обръщането на душата – е началото на нашето духовно възраждане.

Протоерей Александър Шмеман „Неделни беседи и статии“

Издава Фондация „Комунитас“

превод Борис Маринов