На битово ниво последният ден преди Великия пост винаги се е наричала Неделя на прошката. На този ден в храма се четат думите на Христос: „ Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви “. Вечерта пък, в самото навечерие на поста, в храмовете се извършва взаимното опрощение, така че да встъпим в поста, в периода на очистване, задълбочаване и освещаване на живота ни примирени един с друг.
Съвестта е тази тайствена дълбочина на съзнанието ни, от която до нас достигат и разкаянието, и страстното желание за очистване, възраждане и поправяне. И именно разкаянието, този глас на съвестта, ни довежда като първа стъпка по пътя към очистването, към желанието да простим и да бъдем простени – до тази неделя „на прошката“. Но защо?
Защо точно прошката и жаждата да бъдеш простен с такава очевидност влизат в нас едновременно с пробуждането на съвестта – като първо нейно изискване, обърнато към нас? Затова, разбира се, защото точно съвестта ни показва самата същност на злото и неправдата – като разделение, като вина пред другите. Чрез устата на стареца Зосима Достоевски е казал: „Всеки е виновен пред всички – за всички и във всичко ... „. На пръв поглед тези думи могат да ни се струват не само като нетърпимо преувеличение, но и просто като абсурд.
Че в какво точно ще съм виновен аз пред другите? - някак обидено и надменно ще запитат нашият разум и нашето „външно“ съзнание. Що се отнася до „морала“, той е възможно да се съгласи да призне, че да – в това-онова все пред някого действително съм се провинил, но – веднага ще добави успокоително – нима може да се живее без това?
Да оставим разума с неговите недоумения, да оставим дори и морала с неговите обяснения и оправдания и да послушаме съвестта – там дълбоко, дълбоко вътре в нас, където един тих, но така твърд и безпощаден глас ни говори: виновен си. В какво е тази вина? Не, тя не е в едните обиди и кавги, които, изглежда наистина са неизбежни. Не е и в повърхностните пререкания, нито в дребните раздразнения. Не, тази изведнъж станала така очевидна за мен вина е в друго – тя е в самия ми живот, който от край до край е пронизан от себелюбие, а това означава, че е съсредоточен върху мен самия, а това пък означава, че е отделен от „другия“, от „другите“, които за мен са се превърнали само в средство. Дори когато обичаме, тази любов е отвътре отровена и осакатена от „аз“-а ни, тъй като и в любовта сме искали любимия единствено за себе си. И съвестта, само тя е тази, която изведнъж с безпощадна яснота ни показва целия свят като борба на всеки с всички, като постоянна „самозащита“ и затова „нападение“, като арена на животинска борба на всеки за оживяване. Ние си мислим, че враждуващите, ненавиждащите, проливащите кръв – това все са другите. Държави, народи, правителства. Но само да погледнам себе си и веднага ще намерим първоизточника на това разделение, на тази борба на всеки с всички, в която преминава и в която изтича целият ни живот. Едва след като усетим, едва след като осъзнаем това, ние започваме да чуваме с вътрешния си слух истината в думите на Достоевски: „Всеки е виновен пред всички – за всички и във всичко“. Както и истината в едни други думи, казани от св.Серафим Саровски още преди Достоевски: „Спаси себе си и хиляди около тебе ще се спасят ... „.
Спаси себе си! Това обаче означава – спаси се преди всичко от онова изначално поробване от разделението, от тази вътрешна отдалеченост от живота, от хората, от знайното или незнайно състояние на борба, в което живеем.
Прости и ще бъдеш простен! Та нали тъкмо в това се заключава и обръщането от разделението към единството, от враждата към любовта, от отделеността към съединението. Защото да простиш не е толкова просто. Както ние често казваме: „да престанеш да обръщаш внимание“ на недостатъците на другите или още по-лошо - „да махнеш с ръка“ по отношение на другите. Това ли не е равнодушие, това ли не е презрение, това ли не е цинизъм. Да прости и да бъде простен може само този, който изведнъж с цялата си сила е осъзнал ужаса от отсъствието на любов в света, цялата бездънна печал на това самотничество, на което – в себеутвърждаването си и в себелюбието си – се е обрекъл човекът. Всичко това се изразява, всичко това звучи в молитвата, с която Църквата се обръща в Неделя на прошката: „ Не отвръщай лицето Си от Твоето чедо, защото скърбя ...“.
Ето я нея – тази светла печал, чрез която единствено стигаме накрая и до корена, и до същността, и до силата на злото: този студ в сърцето, това пресъхване на любовта, това тържество в света на самотното и обречено на самота себеутвърждаване. Молба за прошка, жажда да бъдеш простен ... Както малко дете, което, провинило се пред майка си, тъгува за изгубения рай и любов, така и всеки от нас разбира, че с това обръщане на душата, със смекчаването на сърцето, с тази жажда за примирение вътре в нас започва и разрушаването на злото. И затова колкото и да е далеч да е всичко това от нашия хладен и жесток живот, в който натрапеният ни със сила „колектив“ не преодолява, а увеличава самотата на всеки, колкото и чуждо да би било всичко това на самия дух на времето ни, само тук – в силата на съвестта, в жаждата за опрощение и в обръщането на душата – е началото на нашето духовно възраждане.
Протоерей Александър Шмеман „Неделни беседи и статии“
Издава Фондация „Комунитас“
превод Борис Маринов
Няма коментари:
Публикуване на коментар