ЦВЕТНИЦА

Общее воскресение прежде Твоея страсти уверяя, 
из мертвых воздвигл еси Лазаря, Христе Боже. 
Темже и мы, яко отроцы победы знамения носяще, 
Тебе победителю смерти вопием: 
осанна в вышних, благословен Грядый во имя Господне.

За да увериш в общото възкресение, 
преди Твоите страдания от мъртвите въздигна Лазаря, Христе Боже. 
Затова и ние, които носим като децата знамената на победата, 
на Тебе, Победителя на смъртта, викаме:
Осанна във висините! Благословен е, Който иде в името Господне!

   В Църквата Великият пост завършва с лъчезарни и празнични дни или по-добре да се каже с един двуединен, двудневен празник. Това са Лазарова събота, т.е. денят, когато си спомняме как Христос възкресява Своя умрял приятел Лазар, и Цветница или Връбниц – когато празнуваме тържественото влизане на Христос в Йерусалим шест дни преди предаването Му на страдания и кръстна смърт. Точно преди да встъпим в тъгата и мрака на дните на страданията, преди още веднъж да станем свидетели на Христовите страдания, Църквата ни показва истинският смисъл на доброволната жертва на Христос, на Неговата спасителна смърт.

   Когато Лазар умира, Христос е далече от Йерусалим и едва четири дни по-късно пристига във Витания и се среща със сестрите на Лазар, Марта и Мария, и с плачещите и скърбящи негови приятели. За тази среща се разказва подробно в Евангелието според Йоан. Отначало е разговорът с Марта и Мария. И двете говорят на Христос: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми ... „. А Той отговаря: „Брат ти ще възкръсне!”. И все пак, въпреки този отговор, когато вижда плачещите сестри и пристигналите с тях плачещи юдеи, Той „разтъжи се духом, смути се ... „. И ети че Сам Той отива до гроба и плаче, а обкръжавщите Го казват: вижте колко много го е обичал. Христос заповядва да отместят лежащият върху гроба камък. И когато отместват камъка, Той, по думите на евнагелиста, „извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа ... „.

   В какво е смисълът на това събитие, което така светло, така радостно и победно празнува Църквата на Лазарова събота? Как да съвместим тъгата, сълзите на Христос с тази сила да възкресява мъртвия? С цялото последование на празника Църквата отговаря на този въпрос така: Христос плаче, защото в смъртта на Своя приятел Той съзерцава тържеството на смъртта в света – смъртта, която Бог не е сътворил, но която се е възцарила и господства в света, отравяйки живота и претворявайки го в безмислено редуване на дни, неуморно устремили се към пропастта.

И ето я заповедта: „Лазаре, излез вън!”. Ето го чудото на тържествуващата над смъртта любов, ето го предизвикателството към смъртта, обявяването на война на смъртта от страна на Христос, потвърждението, че тя разрушена, че трябва да бъде умъртвена самата смърт. И за да разруши смъртта и нейния мрак, Самият Христос, а това означава Самият Бог, Самата Любов, Самият Живот, слиза в гроба, за да се срещне с нея лице в лице, да я разруши и да ни дарува вечния живот, за който ни е създал Бог. На следващият ден пък Христос влиза в Йерусалим. Влиза обаче не така, както често е влизал по-рано – неразпознат, неизвестен, непризнат. Не – този път Той, Който никога не е искал нито власт, нито слава, сякаш Сам подготвя Своето тържество. Заповядва на учениците Си да доведат младо осле, сяда на него и влиза в града, предшестван от тълпата, от децата с палмови клонки в ръце. И тази тълпа, тези деца Го приветстват с древното приветствие, с което се обръщали към царя: „Осанна! Благословен Идещият в име Господне! Осанна във висините! И ... цял град се потресе ...” – пише евангелистът. Какво обаче означава всичко това – тази тълпа, тези палмови клонки? И защо всяка година ние си спомняме за това събитие с такава радост – сякаш самите ние стоим на улицата в светия град и чакаме, и посрещаме, и ликуваме, и повтаряме все същите слова, все същото това вечно „Осанна”? Това означава, че макар и само в един, отдалечен от всички нас град Христос е бил Цар, че е царувал, че е бил признат от народа като Цар! Да, Той е учел за Царство Божие, за Своето бъдещо възцаряване. В този ден обаче, шест дни преди Пасха, Той е показал Своето Царство на земята, открил го е на хората, призовал ги е, а заедно с тях и всички нас, да станат граждани на това Царство Христово, поданици на Този смирен Цар – на Царят без земна власт и без земно могъщество, но всесилен чрез любовта.

   Ние живеем в света, в държави, отрекли се от Бога, заето само със самите себе си, треперещи за своята власт, могъщество и победи. И почти няма в този свят място за Божията любов, за Божията светлина, за Божията радост. Ето обаче в този единствен ден от годината, когато стоим в препълнените храмове и издигаме върбови клонки, когато отново гърми това царско Осанна – в този ден ние казваме и на себе си, и на света, и свидетелстваме: не, не е умряло, не е загинало, не е изчезнало от лицето на земята това Царство Христово, което така ярко е засияло в този ден в Йерусалим. Казваме и на Бога: Ти си единственият Господ, Ти си нашият единствен Цар и ние знаем, и вярваме, и твърдим, че то – това Царство на Твоята любов, на Твоята победа над греха, над злото и смъртта – ще победи и че никой няма да отнеме от нас радостта от тази вяра. Нека хората възлагат всичките си надежди на силата и насилието, нека вярват само в оръжията, в затворите и в страха. Нека измъчват другите хора. Но не – това царство на насилието, на злото и лъжата няма да устои. То ще рухне, както са рухнали и всички предишни царства, както са изчезнали и всички предишни властители. Твоето Царство обаче, Господи, ще пребъде. И ще настане време, когато с Твоята любов Ти ще изтриеш всяка сълза от нашите очи, ще разтвориш в Твоята радост всяка мъка и ще озариш със светлината на вечността създадения от Тебе свят.

   В деня на Цветница ние знаем, че след това Свое тържество Христос започва възхождането Си към страданието и към смъртта. Но светлината, пламнала в този ден, ще осветява и този бездънен мрак. Знаем, че след кръста и смъртта ще изгрее зарята на неизречената пасхална радост. Ето ги смисъла и силата на тези удивителни дни – на дните, когато завършвайки поста, ние се готвим да последваме Христос в Неговите доброволни страдания, в Неговото победно снизхождение в смъртта, в пресалвното Му Възкресение в третия ден.

Протоерей Александър Шмеман „Неделни беседи и статии“

Издава Фондация „Комунитас“

превод Борис Маринов

НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

От незапомнени времена в събота на третата седмица от Великият пост насред храма се изнася кръст и цялата следваща, четвърта седмица от поста носи названието Кръстопоклонна. Ние знаем, че Великият пост е подготовка към Страстната седмица, когато Църквата спомня страданията, разпятието и кръстната смърт на Иисус Христос. По този начин изнасянето на кръста ни напомня за целта на нашия собствен усилен, вглъбен религиозен живот в тези великопостни дни. Във връзка с това е уместно да си спомним за мястото на кръста – на този главен и висш символ на християнската вяра.

Този символ има две тясно свързани едно с друго значения. От една страна, това е кръстът Христов, решаващото събитие, с което завършват земният живот и служение на Иисус Христос. Това е разказ за странната и страшна ненавист на хората към Този, Който е бил съсредоточил цялото Си учение върху заповедта за любовта и цялата Си проповед – върху призива към самоотричане и жертва в името на тази любов. Пилат, римският прокуратор, при когото завели арестувания, пребит и оплют Христос, казва: „Този човек не е сторил никакво зло”. Това обаче предизвиква още по-силен взрив. Тълпата крещи: „да бъде разпнат, да бъде разпнат”. И така, кръстът Христов – това е въпрос, обърнат към самата дълбочина на нашето съзнание: защо доброто предизвиква не само съпротива, но и ненавист? Защо в света то винаги бива разпъвано? Обикновено ние избягваме отговора на този въпрос, прехвърляйки вината върху някого другиго. Та нали ако ние, ако самият аз бях там в тази страшна нощ, аз не бих постъпил както всички останали. Уви обаче някъде в дълбочините на съвестта си ние знаем, че това не е така. Знаем, че Христос не са Го мъчили, разпъвали и ненавиждали някакви изверги, някакви нарочно, особено обсебени от злото хора. Не, в действителност те са били хора „като всички”. Пилат даже се е опитал да защити Иисус, да уговори тълпата. Той дори предложил на тълпата по случай празника да пусне Христос на свобода. Пред лицето на тълпата той си умил ръцете, показвайки по този начин, че сам не е съгласен с това убийство. С няколко щрихи Евангелието рисува пред нас този окаян Пилат – неговия страх, неговата чиновническа съвест, неговия плашлив отказ да постъпи според съвестта си.

Нима обаче същото не се извършва и в нашия, и в заобикалящия ни живот? Нима това не е най-обичайната, най-типичната от всички истории? Нима Пилат не присъства във всеки от нас през цялото време? Нима, когато идва часа да кажем по най-решителен, най-необратим начин не  на неправдата, на несправедливостта, на злото и ненавистта, ние не се предаваме на тази съблазън – „да си умием ръцете”? След Пилат идват римските войници. Нали обаче и те могат да кажат в своя защита: ние само изпълняваме заповедта на началството. Беше ни казано да „обезвредим” някакъв бродяга, създаващ вълнения и безпорядък. Какво толкова има да се обсъжда тук? След Пилат и войниците идва тълпата, т.е. всички онези, които само шест дни по-рано са посрещали възторжено идващият в Йерусалим Христос и са викали: „Осанна ... „ . А ето че сега крещят: „Разпни Го!”. Нима обаче на тази тълпа нейните вождове, учители и авторитети не са и обяснили, че това е само един престъпник, който нарушава закона и обичаите, и затова – според закона (винаги е според закона, винаги е според съответният член от закона) – трябва да умре ... . И така. Всеки от участниците в това страшно дело е бил „по своему” прав, тъй като е имал оправдание. А всички заедно са убили Човека, Който „не е сторил никакво зло”.

И затова първото значение на кръста – това е неговият смисъл като съд над злото или още по-точно, над онова псевдодобро, в което на този свят вечно се преоблича злото и което обезпечава на злото неговата страшна победа на земята.

Оттук идва и второто му значение. Зад кръста Христов е нашият, моят кръст – този, за който Христос е казал: „Нека носи кръста си всеки ден ... „ . А това е изборът, пред който в онази нощ са били изправени всички: и Пилат, и войниците, и вождовете, и тълпата, и всеки отделен човек в тази тълпа. Това е изборът, който винаги, всеки ден е поставен пред всеки от нас. Външно погледнато, това може да бъде нещо, което да не ни се струва много важно, нещо което да ни изглежда второстепенно. За съвестта обаче няма първостепенно и второстепенно. Има само правда и неправд, добро и зло. И да взимаш кръста си всеки ден – това не е просто да търпиш теготите, бремето на живота. Преди всичко това означава живот в съгласие със съвестта – живот в светлината на съда на съвестта.

Ето и сега – пред очите на целия свят вземат човек, който „не е сторил никакво зло”, и го мъчат, и го бият, и го хвърлят в затвора или пък го изпращат на заточение. И всичко това – според закона, всичко това се извършва по силата на послушанието и на дисциплината, всичко е в името на порядъка и благото на останалите. И колко пилатовци си измиват ръцете, колко войници бързат да изпълнят войнската дисциплина и колко много хора послушно, раболепно насърчават или в най-добрият случай мълчаливо наблюдават това тържество на злото.

Когато изнасяме кръста, когато му се покланяме и го целуваме, ние си спомняме какво представлява той. Какво ни говори и към какво ни призовава. Спомняме си за кръста като за избор. За избор, от който зависи всичко в света и без който всичко в света става тържество на мрака и злото. Христос е казал: „За съд дойдох Аз на тоя свят”. И пред тоя съд – пред съда на разпнатата любов, правда и добро – е изправен всеки от нас.

Протоерей Александър Шмеман „Неделни беседи и статии“

Издава Фондация „Комунитас“

превод Борис Маринов

Из "СРЕТЕНИЕ" проповед от о. Ал. Шмеман

 ... Какво може да бъде по-радостно на този свят от срещата, от „сретението“ с този, когото обичаш? И наистина, живота е очакване. Тогава обаче не е ли срещата символ на високото и прекрасно очакване, на целият дълъг човешки живот? Този старец, който цял живот е очаквал такава светлина, която да озари всички, такава радост, която да би изпълнила всичко със себе си?

И колко е удивително, колко неизказано хубаво е това, че светлината и радостта, че отговорът са били дадени на стареца Симон чрез Младенеца.

Когато си представяме тези треперещи старчески ръце, приемащи с любов и внимание Четиридесетдневния, очите устремени към малкото същество и заливащата всичко похвала: „ ... Сега вече можеш да ме отпуснеш с мир. Аз видях, държах в ръцете си, прегръщах Този, Който съдържа в Себе Си самият смисъл на живота“. А той чакал. Чакал е през целия си дълъг живот. И не означава ли това, че е мислил, че се е молил, че се е вглъбявал в това очакване, така че накрая целият му живот да се превърне в едно навечерие на радостната среща.

И не е ли време да попитаме и самите себе си: а какво чакам аз? Какво е онова, за което все по-силно ми напомня сърцето? Преобразява ли се постепенно моят живот в очакване на срещата с главното? Това е въпросът на Сретението. Тук човешкият живот е представен като прекрасно съзерцаване на душата – все повече и повече свободна, все по-дълбока, все по-очистена от дребното, от суетното, от случайното. Тук самото стареене, самото чезнене, земният дял на всеки от нас са показани толкова просто и убедително – като ръст и като подем до онзи последен миг, когато от цялата си душа, в пълнотата на благодарността казвам: „Сега отпускаш“. Видях светлината, пронизваща света. Видях Младенеца, Който носи в света толкова много Божествена любов, Който отдава Себе Си за мен. Няма страх, нито неизвестност. Има само мир, благодарност и любов.

Ето какво донася със себе си празникът на Господнето Сретение – празникът на срещата на душата с Любовта, на срещата с Този, Който ми е дал живота, и силата да преобразявам този живот в очакване.

Протоерей Александър Шмеман  „Неделни беседи и статии“

Издава Фондация „Комунитас“

превод Борис Маринов

... ВЯРВАМ ...

"Много хора се обръщат към Бога в страха си, в нещастието си, в страданието си ... Още повече са хората, които вярват не толкова в Бога, колкото ... в религията. На тях просто им е добре, уютно и успокояващо в храма ... Тук всичко е красиво, дълбоко, тайнствено - за разлика от уродливия и зъл всекидневен свят. ... Религиозността дава добри и чисти "преживявания", помага да се живее. Но все пак както религията, така и животът са тук сами за себе си. Накрая, има и една трета категория хора - тези, които смятат, че религията е полезна и необходима на човешкото общество, на нацията, на семейството, на децата ... за поддържане на честността и морала - хора, които свеждат религията до принасяната от нея полза. ... Религията като помощ и утешение. Религията - като удоволствие от свещеното и възвишеното. Религията - като полза. Ще отбележа, че във всичко това има по нещо вярно. Все пак обаче, сведена само до това религията не е тази вяра, за която в зората на християнството апостол Павел е казал: " А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда" ... А ето че според апостол Павел вярата е знание за онова, среща с онова, което човекът, вероятно и без сам да го знае, очаква; тя е стремеж и жажда, които са именно неговият живот . Да не бяха тази жажда и това очакване, нямаше да има среща. Да го нямаше това, което човекът очаква, нямаше да го има у него и това очакване. И в тази среща невидимото се превръща в увереност, т.е. в притежание и реалност. ... Това означава, че вярата е среща, действителна среща на нещо най-дълбоко в човека, на едно присъщо му очакване на онова, към което това очакване е насочено, дори и самият човек да не го познава. За тази среща, за тази "представа на онова, за което се надяваме" и това "разкриване на онова, що се не вижда", най-добре от всички е казал бл. Августин: " Че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Теб покой"."

Протоерей Александър Шмеман „Неделни беседи и статии“

Издава Фондация „Комунитас“

превод Борис Маринов

НЕДЕЛЯ НА ПРОШКАТА

На битово ниво последният ден преди Великия пост винаги се е наричала Неделя на прошката. На този ден в храма се четат думите на Христос: „ Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви “. Вечерта пък, в самото навечерие на поста, в храмовете се извършва взаимното опрощение, така че да встъпим в поста, в периода на очистване, задълбочаване и освещаване на живота ни примирени един с друг.

Съвестта е тази тайствена дълбочина на съзнанието ни, от която до нас достигат и разкаянието, и страстното желание за очистване, възраждане и поправяне. И именно разкаянието, този глас на съвестта, ни довежда като първа стъпка по пътя към очистването, към желанието да простим и да бъдем простени – до тази неделя „на прошката“. Но защо?

Защо точно прошката и жаждата да бъдеш простен с такава очевидност влизат в нас едновременно с пробуждането на съвестта – като първо нейно изискване, обърнато към нас? Затова, разбира се, защото точно съвестта ни показва самата същност на злото и неправдата – като разделение, като вина пред другите. Чрез устата на стареца Зосима Достоевски е казал: „Всеки е виновен пред всички – за всички и във всичко ... „. На пръв поглед тези думи могат да ни се струват не само като нетърпимо преувеличение, но и просто като абсурд.

Че в какво точно ще съм виновен аз пред другите? - някак обидено и надменно ще запитат нашият разум и нашето „външно“ съзнание. Що се отнася до „морала“, той е възможно да се съгласи да призне, че да – в това-онова все пред някого действително съм се провинил, но – веднага ще добави успокоително – нима може да се живее без това?

Да оставим разума с неговите недоумения, да оставим дори и морала с неговите обяснения и оправдания и да послушаме съвестта – там дълбоко, дълбоко вътре в нас, където един тих, но така твърд и безпощаден глас ни говори: виновен си. В какво е тази вина? Не, тя не е в едните обиди и кавги, които, изглежда наистина са неизбежни. Не е и в повърхностните пререкания, нито в дребните раздразнения. Не, тази изведнъж станала така очевидна за мен вина е в друго – тя е в самия ми живот, който от край до край е пронизан от себелюбие, а това означава, че е съсредоточен върху мен самия, а това пък означава, че е отделен от „другия“, от „другите“, които за мен са се превърнали само в средство. Дори когато обичаме, тази любов е отвътре отровена и осакатена от „аз“-а ни, тъй като и в любовта сме искали любимия единствено за себе си. И съвестта, само тя е тази, която изведнъж с безпощадна яснота ни показва целия свят като борба на всеки с всички, като постоянна „самозащита“ и затова „нападение“, като арена на животинска борба на всеки за оживяване. Ние си мислим, че враждуващите, ненавиждащите, проливащите кръв – това все са другите. Държави, народи, правителства. Но само да погледнам себе си и веднага ще намерим първоизточника на това разделение, на тази борба на всеки с всички, в която преминава и в която изтича целият ни живот. Едва след като усетим, едва след като осъзнаем това, ние започваме да чуваме с вътрешния си слух истината в думите на Достоевски: „Всеки е виновен пред всички – за всички и във всичко“. Както и истината в едни други думи, казани от св.Серафим Саровски още преди Достоевски: „Спаси себе си и хиляди около тебе ще се спасят ... „.

Спаси себе си! Това обаче означава – спаси се преди всичко от онова изначално поробване от разделението, от тази вътрешна отдалеченост от живота, от хората, от знайното или незнайно състояние на борба, в което живеем.

Прости и ще бъдеш простен! Та нали тъкмо в това се заключава и обръщането от разделението към единството, от враждата към любовта, от отделеността към съединението. Защото да простиш не е толкова просто. Както ние често казваме: „да престанеш да обръщаш внимание“ на недостатъците на другите или още по-лошо - „да махнеш с ръка“ по отношение на другите. Това ли не е равнодушие, това ли не е презрение, това ли не е цинизъм. Да прости и да бъде простен може само този, който изведнъж с цялата си сила е осъзнал ужаса от отсъствието на любов в света, цялата бездънна печал на това самотничество, на което – в себеутвърждаването си и в себелюбието си – се е обрекъл човекът. Всичко това се изразява, всичко това звучи в молитвата, с която Църквата се обръща в Неделя на прошката: „ Не отвръщай лицето Си от Твоето чедо, защото скърбя ...“.

Ето я нея – тази светла печал, чрез която единствено стигаме накрая и до корена, и до същността, и до силата на злото: този студ в сърцето, това пресъхване на любовта, това тържество в света на самотното и обречено на самота себеутвърждаване. Молба за прошка, жажда да бъдеш простен ... Както малко дете, което, провинило се пред майка си, тъгува за изгубения рай и любов, така и всеки от нас разбира, че с това обръщане на душата, със смекчаването на сърцето, с тази жажда за примирение вътре в нас започва и разрушаването на злото. И затова колкото и да е далеч да е всичко това от нашия хладен и жесток живот, в който натрапеният ни със сила „колектив“ не преодолява, а увеличава самотата на всеки, колкото и чуждо да би било всичко това на самия дух на времето ни, само тук – в силата на съвестта, в жаждата за опрощение и в обръщането на душата – е началото на нашето духовно възраждане.

Протоерей Александър Шмеман „Неделни беседи и статии“

Издава Фондация „Комунитас“

превод Борис Маринов