...
Понякога ми се струва, че всеки човек е призван да
каже или направи едно, било то и най-малкото, но пък истинско дело – онова, което само той е призван да каже или
направи. Животът ни обаче е така устроен, че ни намесват във всичко, и тогава губим самите себе си и
онова, което е наше, и не изпълняваме призванието си. Човек трябва цял живот да
си дава вид, че на практика от всичко разбира, всичко може и има какво да каже
по всеки въпрос. И всичко е изкуствено, фалшиво, показно.
Сигурен съм например, че аз не съм призван към лично
ръководство на хората. Не обичам нито „интимните” изповеди, нито каквито и да е
било излияния от личен характер. Когато изповядвам, винаги имам чувството, че
това не съм аз, а някой друг, и че всичко, което казвам, са само някакви
безлични предписания, но съвсем не и онова, което трябва. А от свещеника
очакват тъкмо такова лично ръководство, в негово лице виждат същината на
свещенството. Вероятно много греша, но така и никога не видях около себе си, в
Църквата, никаква особена полза от това духовно ръководство. Точно обратното,
винаги виждах по-скоро вреди – едно снизходително отношение към егоцентризма,
изтънчена духовна гордост (и от двете страни), едно свеждане на вярата до самия
себе си, до собствените проблеми.
Самият аз пък винаги – още от дете – съм схващал
същността на християнството не в смисъл, че то разрешава проблемите, а че ги премахва, че извежда човека в такова
измерение, където тях ги няма. В измерението, в което те съществуват, те поради
това и съществуват, защото са неразрешими. Ето защо и самото християнство
винаги е проповед, т.е. явяване на онова другото, висшето измерение, на самата
реалност, а не обясняване на тази реалност ...
Ще ми кажат: а страчеството, с което днес е толкова
модерно да се занимаваш? Възможно е, и дори най-вероятно е точно така, то да е
особено призвание в Църквата, което не съвпада със свещенството, с пастирството
като такова. Но нали и това призвание – в случай че приемем сериозно всичко
онова, което знаем за страчеството – не е в това интимно изповедничество, не е
в обясненията и разрешенията на проблемите, а в същото това явяване на самата
реалност. И поради това са толкова опасни псевдостраците, които така много се
наплодиха в наши дни и чиято същност се свежда до духовно властолюбие. Към това
псевдостарчество тласка всъщност самата система, която прави от всеки свещеник „духовник”
и малък „старец”. В Православната църква вече почти няма монаси, които да не
смятат за свой свещен дълг две години след подстрижението си да започнат да
пишат за Иисусовата молитва, духовността и аскетизма, да обучават в „умното дѐлание”
и т. н. Няма и свещеници, които да не се смятат за способни за пет минути да
разрешат всички проблеми и да наставят в пътя на истината ...
Лично аз въобще бих отменил частната изповед освен в
случаите, когато човек е извършил очевиден и конкретен грях и го изповядва, а не изповядва своите настроения, съмнения,
униния и изкушения. Какво обаче да правим с всичките тези обичайни „състояния”?
Убеден съм, че истинската проповед
винаги (независимо от конкретния си повод) е едновременно отговор на тях, и тяхно изцеление.
Защото тя винаги е проповед за Христос, а всичко това бива „отстранявано” само
от Христос, от знанието за Него, от срещата с Него, от послушанието към Него,
от любовта към Него. Ако пък проповедта не представлява всичко това, то тя
въобще не е и необходима. И нейната сила е в това, че истинският проповедник
обръща проповедта и към себе си – към собственото си униние, маловерие,
топлохладност ... Какво обаче могат да добавят към всичко това разговорите?
Поразително е, че хората, „които се интересуват от
духовен живот”, всъщност не обичат Христос и Евангелието. И това е съвсем
разбираемо, тъй като там не се казва нищо за „духовния живот” – такъв, какъвто
те го разбират и го обичат. Не помня къде точно четох, че именно за такава
духовност се отнася притчата на Христос за очистената къща, напълнена от още
по-лоши зли духове (Мат. 12: 43-45). Грешникът се кае и се обръща. Онзи пък,
който е лъжедуховен, е осъден на гибел – именно в това е и хулата против Светия
Дух. И колко страшно е всичко това! Усещам с цялата му сила, че една от
главните опасности винаги и навсякъде е била псевдорелигията, псевдодуховността
... И въобще всичко онова, което е „псевдо” (псевдобогословието например ...).
...
Четвъртък, 27 септември 1973 г.
Шмеман, Дневници
