ИЗКУПЛЕНИЕТО

„Нужно е било Бог да се въплати и да умре, за да оживеем ние“, пише св. Григорий Богослов. А св. Атанасий твърди: „Ако Бог се роди и умря, то Той умря не защото се роди, а се роди, за да умре“. Наистина, съдбовната неизбежност на смъртта не се корени в човешката природа на Христа, а самото Му човешко раждане вече внаса в Божествената Му Личност възможноста за смърт. Въплъщението внася известно „разстояние“ между Отца и Сина, известно пространство за свободно подчиняване на приелото плът Слово, открива като че ли духовно място за изкуплението. Захвърлен и прокълнат, Невинният взема върху Себе Си греха, „застъпва се“ за справедливо осъдените и претърпява смърт заради тях. „Ето Агнеца Божий, Който взе върху Себе Си греха на света“, повтаря Йоан Кръстител думите на пророк Исаия; това е кулминацията на израилската жертвена традиция, наченала със замяната на Исаак с овен при жертвоприношението на Авраам. С това се изпълва и символиката на пленяването, надеждите за освобождение на „остатъка“. Апостол Павел вече може да заяви: „Христос ни изкупи от клетвата на закона, станал клетва за нас“.

***

Изкуплението – центърът на Христовото домостроителство – не трябва да бъде отделяно от цялостният Божествен замисъл. Той никога не се е променял; негова цел винаги е било доброволното съединяване на Бога с личностните същества – хората и ангелите, превърнали се в пълноценни ипостаси на земния и небесния космос. Божествената любов желае едно: обожението на хората и чрез тях – на цялата вселена. Но след падането на човека в изпълнението на Божественият замисъл настъпват съответните промени – не в самата цел, а в начина на Божественото действие, в Божествената „педагогика“. Грехът разруши първоначалният план – прякото и непосредствено възхождане на човека към Бога. В космоса зейна ужасна пропаст, тази рана трябваше да бъде излекувана и понеслата крушение човешка история да бъде „възглавена“, за да започне отново – ето такива са целите на изкуплението.

Да, изкуплението сякаш отразява негативната страна на Божествения план: то предполага анормална, трагична, „противоприродна“ реалност. Би било абсурдно изкуплението да бъде ограничавано в самото него, да се превръща в самоцел, защото откупът, необходим за нашият грях, не е цел, а средство – средство за постигането на единствената истинска цел: обожението. И самото спасение е само негативен момент: едничката съществена реалност продължава да бъде съединяването с Бога. Какъв би бил смисълът на спасението от смъртта и ада, ако то не бъде осъществено в името на пълното ни отдаване Богу.

Така изкуплението, със свое определено място в Божествения план, се извършва на няколко етапа, които все по-пълно разгръщат пълнотата на Божественото присъствие. Става въпрос преди всичко за отстраняването на радикалните прегради между човека и Бога, и най-вече на оня грях, който подчинява човечеството на дявола и прави възможно властването на падналите ангели над земния космос. Освобождавнето на пленената твар по-нататък е съпроводено с възстановяване на нейната природа, а тя отново си възвръща способността да приема благодат и да шества „от слава в слава“ до уподобяванете, при което възприема Божествената природа и е в състояние да преобрази целия космос.

Неизмеримостта на Христовият подвиг, непостижим за самите ангели, както казва апостол Павел, не може да се изчерпи с едно обяснение или метафора. Самото понятие изкупление има чисто юридически характер: откуп за роб, дълг, изплатен за тези, които не могат да го покрият и са в затвора. Юридически е и мотивът за посредника, съединил чрез кръста човека с Бога. Но и двата образа, предложени от апостол Павел и широко използвани от отците, не трябва да застиват в нашето съзнание – това би означавало между Бога и човека да се установят недопустими правови отношения. По правилно е да бъдат включени в безкрайната редица от други образи, всеки от които е сякаш страна от неизказаното само по себе си събитие. В Евангелието пред нас изниква образът на „Добрия Пастир“, търсещ заблудената овца; и на „здравия мъж“, победил разбойника, вързал го и отнел му плячката; на жената, намерила и изчистила изгубената драхма, върху която, покрит с пепелта на греха, е начертан образът Божи. Основна тема на литургическите текстове, особено през Страстната седмица, е този за война-победител, разрушил вражеската крепост и разбил портите адови, през които „победоносно минават неговите знамена“, както пише Данте. У отците се срещат много физически образи: на очистващият огън, доста често на доктора, изцеляващ раните на своя народ – още у Ориген Христос е Добрият Самарянин, лечител и спасител на изранената от разбойниците, сиреч демоните, човешка природа. Накрая, темата за жертвата далеч надхвърля обикновената метафора: тя е венец на символиката, причастна към предизвестената реалност - „Кръвта Христова“, пролята „навеки“, както е казано в Посланието до евреите, където с този образ се допълва и задълбочава юридическият символизъм.

***

Доброволно заел нашето място, Христос „стана клетва за нас“, пише до галатяни св. апостол Павел. Това означава, че Христос е трябвало да бъде изоставен на кръста – Сам Бог напуска прокълнатия, захвърления и загърбен от всички. „Боже Мой, Боже Мой, защо Ме остави?“ Тази явна скръб също има своята типология – последният вопъл на Разпнатия не е нищо друго освен 1 стих от 21 псалм, молитвата на страдащия праведник. Началото на този псалм е вопъл на човешкото отчаяние: „Аз се разлях като вода, всичките ми кости се разглобиха“. Следва впечатляващо пророчество – разранени ръце и крака, хвърлен жребий за дрехата. По своята вътрешна типология Христовите страдания съответстват на самотата, агонията на човешката природа, опустошена от падането. И финалът на псалма – блага вест за Възкресението – възпява тържеството на праведника и спасителното Божие всемогъщество.

Щом Христос си припомня този псалм – значи Той поема цялото ни състояние, включително и загърбването от Бога, което чувстват умиращите вярващи: „не се отдалечавай от мен, че скръбта е близка, а помощник нямам“, когато възприемат смъртта като преход, при който се разрушава ограничената ни, външна, греховна по рождение природа. Но на Словото, единосъщно отвеки на Отца, са неприсъщи и разривът, и трагедията, затова прониквайки в Него, разривът и трагедията изчезват. „Когато Христос се предава като доброволен пленник, смъртта се гърчи в родилни мъки, възкликва в една от проповедите си за Пасха св. Йоан Златоуст, не може да даде отпор, разпада се, освобождава ни“. А св. Максим Изповедник характерезира изкупителния подвиг така: „Христовата смърт на кръста е съд над съда“. Неосъществимото върху Сина Божи проклятие става благослов, чрез кръста всички условия за греха се превръщат в условия за спасение. От този момент нито грехът, нито смъртта могат да ни разделят с Бога, тъй като кръщението ни потапя в Христовата смърт, за да се съ-възкресим с Него; покаянието може винаги отново да ни доближи до Бога, а смъртта, разбирана като ежедневно покаяние, - да ни разкрие Божествения живот.

Проклятието на смъртта никога не е било „съдебно преследване“ от страна на Бога. Смъртта е наказанието на един любящ Отец, а не сляп гняв на тиранин. Тя поправя и поучава. Препятства увековечаването на объркания живот, пречи на безгрижното пребиваване в противоприродно състояние. Тя не само поставя предела в разпада на природата ни, но с типичната за нея предсмъртна тъга помага на човека да осъзнае положението си и да се обърне към Бога. И произволната воля на сатана може да се прояви единствено с обмисленото Божие допускане. Произволът на сатаната не само е ограничен от Божествената воля, но и използван от нея, както в историята на Йов.

Въобще, нито смъртта, нито господството на сатаната са чисто негативни. Те са знаци и средства на Божествената любов.

В изкупителня миг обаче демонските сили губят властта си и отношенията между Бога и човека се променят. Може да се каже, че Бог променя педагогиката си: отнема на сатаната господството над хората, унищожава греха, съкрушава властта на лукавия. Затова думата „откуп“ придобива друг смисъл – върнат на дявола дълг, както подчертава светоотеческата литература от първите векове. Бог даде власт на дявола, но след това му е отне, защото той превиши правата си и нападна невинния. Ириней, Ориген, Григорий Нисийски изтъкват, че в желанието си да завладее единственото човешко Същество над което няма власт, сатаната справедливо изгуби цялата си власт. Някои отци, особено св. Григорий Нисийски, ни предлагат символа „Божествена хитрост“: човешката природа на Спасителя е някаква примамка на въдицата на Божеството Му. Дяволът се хвърля върху примамката, но куката го пронизва – той не може да погълне Бога и умира.

Дългът, заплатен на Бога, и дългът, заплатен на дявола – тези два образа са пълноценни само взети заедно за обозначаване на по същество непостижимото деяние, с което Христос ни върна достойнството на Божии синове. Богословието, обременено с рационализъм, не възприема предложените от отците образи и неизбежно губи перспективата на Христовия подвиг. Но ние сме длъжни в отговор да разширяваме разбирането си за изкуплението. Та нали чрез него се обезсилват не само демоните, но в известен смисъл и ангелите. Във Втория Адам Сам Бог непосредствено се съединява с човечеството и го приобщава към неизмеримото Си превъзходство над ангелите. Изкуплението е най-висшата реалност, то се разпростира върху целият видим и невидим космос. „Съдът над съда“ помирява падналата ни вселена С Бога. На кръста Бог подава ръка на човечеството и по думите на св. Григорий Богослов „няколко капки кръв възстановяват цялата вселена“.

***

Дяволът е съкрушен, но правата му, така да се каже остават не по-малки. Законът на смъртната природа е отменен, но с това Божието правосъдие далеч не се губи. Наистина не трябва да си представяме Бог нито като конституционен монарх, подчинен на някаква превъзхождаща Го справедливост, нито като тиранин, чиято фантазия е закон преко всякакъв ред и обективност. Справедливостта не е абстрактна, надвишаваща Бога реалност, а една от проявите на природата Му. Както Бог твори доброволно, но се вплита в красотата и строежа на творението, Той се проявява и в правосъдието Си: Христос, Който е Самото правосъдие потвърждава изцяло Божието правосъдие. Работата на Сина не е да скалъпи някакъв жалък съд за удовлетворяване не не по-малката отмъстителност на Отца. „Защо, пита се св. Григорий Богослов, защо Кръвта на Сина е приятна на Отца, а Той отказа да приеме принесения в жертва от Авраам Исаак и замени човешката жертва с овен?“

Христос не прави правосъдие, а го явява; Той явява това, което Бог очаква от творението – цялостната човечност, „максималния човек“, по израза на Николай Кузански. Той изпълнява онова човешко призвание, на което изменя Адам: да живее само с Бога и с Него да обогатява вселената. Такова е правосъдието на Бога. Единосъщният на Отца по Божествената Си природа Син получава чрез Въплъщението възможността да осъществява това правосъдие; защото Той вече може да се подчини на Отца, сякаш е отделен от Него, може да се откаже от собствената воля, която получи в човешката Си природа, и се отдаде напълно, чак до смъртта: „да се прослави Отец в Сина“. Правосъдието на Бога се състои в това, човек повече да не е разделен от Него, човечеството да се възстанови в Христа, същинският Адам. И Григорий Богослов обобщава: „ Не е ли очевидно, че Отец приема жертвата не защото я е желаел или в някаква степен се е нуждаел от нея, съгласно домостроителството е било нужно човек да се освети чрез човечеството на Бога, било е нужно Той Сам да ни освободи, побеждавайки тирана със собствената Си сила, та да ни призове Бог отново към Себе Си чрез Своя Син, посредника, изпълняващ всичко за славата на Отца, на Когото е във всичко послушен ... За останалото да потънем в мълчание“.

Из „Догматическо богословие“ В. Н. Лоски

превод от руски: Велемира Василева

Редактор: проф. Тотю Коев

Издателство „Слово“ В. Търново 1993 година